Според него, основите на това знание могат да променят концепциите на модерния човек и отношението му към сакралното и да доведат до т.нар. нов хуманизъм, вярата на новото време.

Основите били поставени в 1912 г. – знаменателна според него заради няколко основни научни труда, публикувани тогава и въвели основните тенденции в изучаването на история на религиите като наука за човека в търсене на сакралното – социологически, етнологически, психологически и исторически на автори като Дюркем, В. Шмит, Петацони, Юнг и Фройд, а единствен по-нов потенциален подход като феноменологията се появява на бял свят след още едно десетилетие – „Търсенето. История и смисъл в религията“. Чрез всички свои трудове, публикации, лекции, М. Елиаде при всички случаи се стреми да подчертае, че духовния път е път на преосмислянето, екзистенциялното и преживяване на свтета на божествените знаци.

Съпреживяването на сакралното се изразява в много различни знаци, които могат да отключат пътща за себепознание.

Такъв пример за внезапна йерофания е например появата на някое животно – „Трактат по история на религиите“.

Изучаването на история на религиите е много повече от разширяване на хоризонта, „количествено и статично нарастване на нашето „знание за човека“. Срещата с „другите“ – към различни типове архаични и екзотични общества – е това, което е културно стимулиращо и плодотворно. Креативното в случая е личното преживяване на тази уникална херменевтика“.

Религиозните феномени имат своята предистория и винаги могат да бъдат проследени във времето, благодарение на художесвената история на човечеството. Макар че историята е отражение на циклите и ритъма на вселената, ерудицията е един от начините науката да съобщава нов смисъл на познание всеки път и да добавя нови измерения на херменевтиката и да избегне повторното потъване на науката в „остарял редукционизъм“.

Сакралното е универсално измерение, а това, което подлежи на еволюционен модел е нашето собствено усещане спрямо божествената и духовната ни същност.